Когато преди много години си заминавах от България, в средата на един много тъжен месец ( пълен с бунтарство, революция, глад и мизерия), единствените две Български книги,които взех със себе си бяха "Отклонение" на Блага Димитрова и "Задочни Репортажи за България" на Георги Марков. "Задочните Репортажи" си ги бях купил от една улична сергия две години след 1989 и препрочитах в свободното време, без обаче да се задълбочавам много. Може би спомените ми от Комунистическа България бяха пресни, и написаното в книгата не толкова апокалиптично? Може би тетралогията на Свобода Бъчварова тогава ме занимаваше повече? Не знам, наистина... . Може би и защото бях апатичен в онова време, и особено отчаян от дупката в която се намирах ? Не знам... . Когато обаче в чужбина ми остана повече свободно време, разтворих отново "Задочните Репортажи" и ги преоткрих. Този път завинаги.
Лично аз смятам Георги Марков за най-големият талант в Българската литература, що се касае годините на комунизма, и измежду 2-3 литературни гении на България, ако говорим за периода от 1878 до наши дни. Независимо дали се касае за нещата написани преди имиграцията му или след нея, Марковото перо е свежо и актуално както никое друго. Без да е сълзливо сантиментално или партийно. Нито пък крайно модернистично (Блага Димитрова).
От 1989 изминаха над 20 години. Новото поколение Българи е вече на над 20 години. То изобщо не знае дивото лице на Българската действителност преди 1989, не знае как живяха родителите ни в още по-тъмните 40-50 и 60-те години на миналия век. Много Българи днес са склонни също и да сънуват "розови сънища от миналото". Не мисля също че останаха и живи свидетели от онова далечно време, или поне такива, с желание да говорят в подробности. Тоест, общата ни колективна памет е осъдена на "сенилна деменция". Още повече че днес комунистическия партиен "зоопарк" в България и в Българското общество се стреми да чертае "розови" картини на отминалото време, запълвайки липсата на вярна историческа памет в нашето общество с "измислени съчинения по темата".
"Задочните Репортажи" са носталгично съчинение. Тоест, те са продукт на носталгия. Много хора мисля не разбират това. Именно от това носталгично чувство произлиза и известната склонност към негативни преувеличения, особено що се касае до първите глави. В същото време, "Задочните Репортажи" са писани година-две преди Марков сам дълбоко да осъзнае че, описваните "картини от ежедневието" са не само привилегия на Социалистическия "рай", а всеобщо "явление - проява" на човешката същност. В този аспект, "Репортажите" са литературен образ на всяко човешко общество - само уродливата степен на изява на тези реалии - характерен образ на абсурдната Българска действителност.
Мисля че едно от най-големите разочарования на Георги Марков след годините емиграция, е било в осъзнаването че, всъщност Българската действителност по нищо не се различава от външната такава. Вероятно ударът за Марков да е бил доста силен. Всъщност уродливото лице на Българският комунист е същото това на Западния политикан - мошеник. Отношенията между хората също толкова джунгла, както и в България. Бедността, нищетата, социалното разделение - даже повече от фризирано-подстриганото Българско "равенство". Двуличието - несъизмеримо по-голямо. В този аспект, ако книгата бе написана повече години след емиграцията му, мисля че тя би била "по-събрана". В този смисъл обаче е и другият извод- Георги Марков си остава Българин. Неговото тънко чувство към реалността е литературен дар, който не се променя от факта в коя страна пише, и по същност носи дълбоко в себе си нашите национални, характерови, черти.
"Задочните Репортажи За България" са най-вярното и точно изображение на реалния Български живот в "Комунистическия рай". Те са ценно свидетелство - лекарство срещу забравата. Книгата е достойна да стане задължително четиво в училищата ни. Книгата по нищо не отстъпва на най-великите книги в Западно-Европейската литература от втората половина на 20 век. Даже превъзхожда болшинството от написаното другаде.
***
Няколко думи за книгата на Христо Христов "Убийте Скитник", която четох доста внимателно.
Похвални са усилията на автора да събере и каталогизира архивен материал. Също и желанието му да обоснове написаното въз основа на този материал, придавайки на произведението документално-повествователен характер. Но за съжаление с това се изчерпват всичките достойнства. Моите забележки:
* Книгата е написана на УЖАСЕН български език. Стилистично, граматически, смислово. Липсва "централна ос" на повествованието, централна обединяваща идея. Дали това е биография на емигрантските години на Марков ( вкл. и разследване на убийството му)? или повествование - история на Българските разузнавателни служби? или задкулисните партийно - външнополитически игри? Не става ясно. Всичко е един огромен "миш-маш" в който Георги Марков е "фон", вместо централна ос и център на книгата. Това всичкото от друга страна показва, колко са ни бедни традициите и опита в такъв вид литература.
*Цялото повествование е абсолютно объркано- ту напред, ту назад, ту препратки към Борис Арсов, ту биографии на лица, които не са предмет на книгата, ту откъси из Партийната История на БКП. Абсолютно аматьорски! Не е ясно също защо толкова снимков материал на лица без пряка връзка с Георги Марков? а касаещи Георги Марков- по-малко от половината.
*Заключителните страници с интервютата са абсолютно не на място, и абсолютно извън контекст. Спокойно биха могли да се поместят вътре на подходящи места, ако изобщо има нужда от тези интервюта.
* Обилието на бележки след главите може спокойно да са бележки под линия. Така се чете много по стегнато.
С една дума- много проблеми.
