Георги Марков и "Задочни Репортажи за България"

Когато преди много години си заминавах от България, в средата на един много тъжен месец ( пълен с бунтарство, революция, глад и мизерия), единствените две Български книги,които взех със себе си бяха "Отклонение" на Блага Димитрова и "Задочни Репортажи за България" на Георги Марков. "Задочните Репортажи" си ги бях купил от една улична сергия две години след 1989 и препрочитах в свободното време, без обаче да се задълбочавам много. Може би спомените ми от Комунистическа България бяха пресни, и написаното в книгата не толкова апокалиптично? Може би тетралогията на Свобода Бъчварова тогава ме занимаваше повече? Не знам, наистина... . Може би и защото бях апатичен в онова време, и особено отчаян от дупката в която се намирах ? Не знам... . Когато обаче в чужбина ми остана повече свободно време, разтворих отново "Задочните Репортажи" и ги преоткрих. Този път завинаги.


Лично аз смятам Георги Марков за най-големият талант в Българската литература, що се касае годините на комунизма, и измежду 2-3 литературни гении на България, ако говорим за периода от 1878 до наши дни. Независимо дали се касае за нещата написани преди имиграцията му или след нея, Марковото перо е свежо и актуално както никое друго. Без да е сълзливо сантиментално или партийно. Нито пък крайно модернистично (Блага Димитрова).


 От 1989 изминаха над 20 години. Новото поколение Българи е вече на над 20 години. То изобщо не знае дивото лице на Българската действителност преди 1989, не знае как живяха родителите ни в още по-тъмните 40-50 и 60-те години на миналия век. Много Българи днес са склонни също и да сънуват "розови сънища от миналото". Не мисля също че останаха и живи свидетели от онова далечно време, или поне такива, с желание да говорят в подробности. Тоест, общата ни колективна памет е осъдена на "сенилна деменция". Още повече че днес комунистическия партиен "зоопарк" в България и в Българското общество се стреми да чертае "розови" картини на отминалото време, запълвайки липсата на вярна историческа памет в нашето общество с "измислени съчинения по темата".


"Задочните Репортажи" са носталгично съчинение. Тоест, те са продукт на носталгия. Много хора мисля не разбират това. Именно от това носталгично чувство произлиза и известната склонност към негативни преувеличения, особено що се касае до първите глави. В същото време, "Задочните Репортажи" са писани година-две преди Марков сам дълбоко да осъзнае че, описваните "картини от ежедневието" са не само привилегия на Социалистическия "рай",  а всеобщо "явление - проява" на човешката същност. В този аспект, "Репортажите" са литературен образ на всяко човешко общество - само уродливата степен на изява на тези реалии - характерен образ на абсурдната Българска действителност.


Мисля че едно от най-големите разочарования на Георги Марков след годините емиграция, е било в осъзнаването че, всъщност Българската действителност по нищо не се различава от външната такава. Вероятно ударът за Марков да е бил доста силен.  Всъщност уродливото лице на Българският комунист е същото това на Западния политикан - мошеник. Отношенията между хората също толкова джунгла, както и в България. Бедността, нищетата, социалното разделение - даже повече от фризирано-подстриганото Българско "равенство". Двуличието - несъизмеримо по-голямо. В този аспект, ако книгата бе написана повече години след емиграцията му, мисля че тя би била "по-събрана". В този смисъл обаче е и другият извод- Георги Марков си остава Българин. Неговото тънко чувство към реалността е литературен дар, който не се променя от факта в коя страна пише, и по същност носи дълбоко в себе си нашите национални, характерови, черти.


"Задочните Репортажи За България" са най-вярното и точно изображение на реалния Български живот в "Комунистическия рай". Те са ценно свидетелство - лекарство срещу забравата. Книгата е достойна да стане задължително четиво в училищата ни. Книгата по нищо не отстъпва на най-великите книги в Западно-Европейската литература от втората половина на 20 век. Даже превъзхожда болшинството от написаното другаде.


***
Няколко думи за книгата на Христо Христов "Убийте Скитник", която четох доста внимателно.
Похвални са усилията на автора да събере и каталогизира архивен материал. Също и желанието му да обоснове написаното въз основа на този материал, придавайки на произведението документално-повествователен характер. Но за съжаление с това се изчерпват всичките достойнства. Моите забележки:


* Книгата е написана на УЖАСЕН български език. Стилистично, граматически, смислово. Липсва "централна ос" на повествованието, централна обединяваща идея. Дали това е биография на емигрантските години на Марков ( вкл. и разследване на убийството му)?  или повествование - история на Българските разузнавателни служби? или задкулисните партийно - външнополитически игри? Не става ясно. Всичко е един огромен "миш-маш" в който Георги Марков е "фон", вместо централна ос и център на книгата. Това всичкото от друга страна  показва, колко са ни бедни традициите и опита в такъв вид литература.
*Цялото повествование е абсолютно объркано- ту напред, ту назад, ту препратки към Борис Арсов, ту биографии на лица, които не са предмет на книгата, ту откъси из Партийната История на БКП. Абсолютно аматьорски! Не е ясно също защо толкова снимков материал на лица без пряка връзка с Георги Марков? а касаещи Георги Марков- по-малко от половината.
*Заключителните страници с интервютата са абсолютно не на място, и абсолютно извън контекст. Спокойно биха могли да се поместят вътре на подходящи места, ако изобщо има нужда от тези интервюта.
* Обилието на бележки след главите може спокойно да са бележки под линия. Така се чете много по стегнато.


С една дума- много проблеми.

Анна Нетребко, Роландо Вилазон- "Травиата", Залцбург, 2005

Вижте тази "Травиата". Представлението е от 2005, Залцбургския фестивал.
Това е нещо неописуемо. Гласовете  на двамата- нещо невероятно.
Целият замисъл също е нещо невероятно- костюмите, декорите. Екстравагантно, но с вкус.
Съвременен "прочит", но какъв!
Операта е жива, Дами и Господа!


Анна Нетребко- такава Виолета не съм виждал. Да, нито при Калас... Да.


Премиерата на "Травиата" в Италия се е състояла на 6 Март 1853, а световна премиера на Операта на Джузепе Верди през 1856.
Това е 22 години преди освобождението на България от Турско робство.
Просто... за справка са тези дати.

Йосиф Бродски

"...Независимо от того, является ли человек писателем или читателем, 

задача его состоит прежде всего в том, чтоб прожить свою собственную, а не навязанную или предписанную извне, даже самым благородным образом выглядящую жизнь."

Йосиф Бродски

Книгата на Соломон Волков - "Диалози с Йосиф Бродски" е едно от най-интересните неща за четене напоследък от двете, трите неща под ръка. Невероятна  книга, наистина. "Караваджио" на Хелън Лангдън  - малко скучновато. Хенинг Мaнкел - за морето (ако ще има такова).


Бродски- Нобелов Лауреат по Литература, дисидент, емигрант, човек без формално образование, преподавал Руска литература в едни от най-престижните Американски Университети. "Образованието" никога не е всичко, но необразован с тежест може да е само много надарения. Така че... .

Рихтер

На 1 Август 2010 се навършиха 13 години от смъртта на Святослав Рихтер.
Бог Да го Прости!


Аз не съм от тези, които "дойдоха" при Рихтер от фанатизъм. Всъщност, аз не знаех почти нищо за него до 1997, макар че ми се струва че го бях виждал веднъж на концерт в една полупразна зала по време на "Мартенските Музикални Дни" през 80-те години. Моята първа "среща" с Рихтер бе след филма на Бруно Монсанжеон " Рихтер-Енигма" ( неправилно превеждан като "Рихтер- непокореният"). И след час и нещо филм, със седмици не преставах да чувам тази музика. Особено Хайдн и Рахманинов. А аз не харесвах Рахманинов дотогава. Изобщо. Как бе възможно един "Етюд Табло", изпълнен в полумрачна зала, да има толкова влияние? да рисува картини, да покорява с искреност и чистота, да е толкова свеж в своите асоциации?


Рихтер има трудна и сложна съдба. Единствено възможна в рамките на дивия Сталинизъм и още по-бездуховния комунизъм, наследил го. 
Но Рихтер не стана "продукт на своето време", както Гилелс или Ойстрах, или Коган (Леонид), колкото и тъпите комунисти да се опитваха да го направят рекламна чебурашка. Винаги съм смятал че, Рихтер е може би единственият случай в историята на комунистическата пропаганда, когато качествата на пропагандирания обект напълно се покриваха с реалната личност.


Какво да каже човек за един гений? какво да напишем за неговият Бах, Бетховен или Шуберт? За единственият възможен Рахманинов, чийто Етюди и Прелюди под изпълнението на Рихтер се превръщаха в картини... . Да, Рихтер бе велик пианист. Неговият гений бе в дълбокото разбиране на музиката, в правилната рамка на интерпретацията, в отсъствието на "идиосинкразии" (толкова характерни за плеяда пианисти през 20 век), в неговата всеотдайност ( "влизам в музиката като в Манастир"). Именно разбирането на музиката... историческите и рамки, епохата на написването и. "Лепенето на формата", което е толкова, толкова трудно. Вътрешната идея от която произлиза и цялото. Да видиш онова, зад нотите, зад написаните символи, темпа, онова което само с виртуозност не се "вижда". Всичко това е тоолкова трудно и непостижимо за обикновеният "смъртен". 


Днес всички се стремят да "забравят" Рихтер, когато се пуска пиано музика. Или просто се отнасят с леко и повърхностно пренебрежение и непукизъм към него. Или когато коментират велики пианисти от миналото, се правят че Рихтер изобщо не е съществувал. Правят се на "бодри, недоволни" и бунтари ( в чаша вода) ( вж прочутия позьор Даниел Баренбойм или дребничкия, но ужасно креслив Алфред Брендел, който във всички възможни интервюта споделяше че щом "чуя Рихтер по радиото, го затварям веднага").
Други пък започват да броят грешните ноти на един човек във възраст 78-80 години, изпълняващ свръхсложни неща от пиано репертоара. Във възраст, когато повечето хора спят с торбичката лекарства, и се придвижват с патерици . 
Какво да се прави... човешката същност не се променя.


Истината си остава една- Рихтер бе най-великият пианист от Втората половина на 20 век, и обективно погледнато, в двойката (със Сергей Рахманинов) най-велики пианисти, живели някога и оставили ни запис.